Небето и Земята са безпристрастни

仁 (човечност) е топлата пристрастност: да избереш любимец и да го държиш с мека ръка. 不 (не) 仁 (човечност) е липсата на тази пристрастност. 天 (небе) 地 (земя) не са жестоки и не са сантиментални. Те са напълно безпристрастни към всичко. Преводът „безпристрастни“ предава този плод.

Двата знака заедно са кучето от слама в ритуала. Преди церемонията го почитат, след нея го изхвърлят. 以 (взема) 萬 (десет хиляди) 物 (неща) 為 (счита) 芻 (слама) 狗 (куче) казва: десетте хиляди неща, които преводът събира като „всички неща“, биват взети така. 以 (взема) … 為 (счита) е „вземам нещо и го считам за“.

Природата не ги държи като любимци и не ги мрази. Почитта и отминаването вървят по часа на нещото.

Същият строеж, и не е укор. 聖 (мъдър) 人 (човек) е мъдрецът от предишните глави. 不 (не) 仁 (човечност) отново е без пристрастна човечност. 百 (сто) 姓 (род) са стоте рода, народът, който преводът нарича „хората“. Той не фаворизира никого.

Отминаването след ритуала е часът на нещото, не презрение. Кучето от слама е имало час на почит и час на отпускане. Мъдрецът позволява на всекиго да следва естествения си ход и не налага лично предпочитание. Който е любимец днес, не става закон за утре. Това е дълбока справедливост.

Двете заедно. 橐 (торба) е кожената торба на духалото, 籥 (тръба) е тръбата, през която излиза въздухът. Преводът ги събира в „духало“. Въпросът е 其 (то) 猶 (прилича) … 乎 (ли): „то не прилича ли“. 天 (небе) 地 (земя) 之 (на) 間 (между) е пространството между тях.

Духалото е кухо отвътре, и от тази кухина излиза неизчерпаем поток въздух. Така и пространството между небето и земята: празно по същество и безкрайно продуктивно. Празнотата е източник. Празният съд от четвъртата глава и това духало говорят едно: ползата е в кухото.

Плодът е на 不 (не) 屈 (огъва). 虛 (празно) е кухото на духалото. 屈 (огъва) е да се прегънеш, докато свършиш. 不 (не) 屈 (огъва) казва: празно е, а не се пречупва и не свършва. Преводът събира това в „неизчерпаемо“. 而 (а) държи двете страни една до друга.

動 (движи) е движението на духалото. 愈 (още) е „още повече“. 出 (излиза) е това, което излиза навън. Колкото повече се движи, толкова повече излиза. Това е парадоксът на творчеството: колкото повече даваш от празнотата, толкова повече се появява. Прилича на дишането, което не свършва.

В това четене е shuò: „често“, „скоро“, а не броят shù. 多 (много) 言 (дума) 數 (често) 窮 (изчерпва): многото думи често стигат докрай и се изчерпват. Преводът „бързо се изчерпват“ чува това „скоро“. Думите разпиляват.

不 (не) 如 (като) е „не е като“, „не стига“. Затова преводът казва „по-добре е“: многото думи не стигат спрямо другото дело. 守 (пази) 中 (център) е да останеш в средата, в тишината, в равновесието. Духалото работи от празния център. Вместо да обясняваш света, бъди в него.

Тя маха любимеца. 天 (небе) 地 (земя) и 聖 (мъдър) 人 (човек) са 不 (не) 仁 (човечност): без пристрастна човечност. 萬 (десет хиляди) 物 (неща) и 百 (сто) 姓 (род) минават като 芻 (слама) 狗 (куче): почит по часа, после отпускане.

Между небето и земята е духалото, 橐 (торба) и 籥 (тръба). 虛 (празно) 而 (а) 不 (не) 屈 (огъва), 動 (движи) 而 (а) 愈 (още) 出 (излиза). Накрая 多 (много) 言 (дума) 數 (често) 窮 (изчерпва), 不 (не) 如 (като) 守 (пази) 中 (център).

Стиснатото мълчание се прегъва и свършва. Центърът е кухината на духалото: празен е и от него излиза още. Познаваш го по два белега от главата. Няма любимец сред нещата и сред стоте рода. И думите не се харчат, за да държат някого на почит след неговия час.